Сигурно всички сте чували препоръката „не съди“. Не съдете, за да не бъдете съдени. С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Също и популярната притча, че не можем да видим проблема на другия, ако не отстраним собствените си деформации и грешки в преценката. Тя се изразява в познатата поговорка, която е библейска фраза – „не гледай сламката в окото на ближния си“; не можеш да я видиш, ако преди това не извадиш гредата от своето.
Аз съм юрист, и дълги години цялата ми професионална нагласа е насочена към това да бъдем в състояние да отсъдим правилно кой има право, когато възникне един спор. Независимо дали спорът е съдебен или извънсъдебен, независимо дали е породен от зла воля или от определено стечение на обстоятелствата – спорът винаги предполага колизия на интереси. Винаги предполага две страни и предполага, че всяка от тях има основания за позицията, в която се намира. Ролята на юристите е да улесняват процеса на осъществяване правата на всяка страна и да постигнат, доколкото е възможно, едно справедливо разрешаване на спора, когато колизията на права достигне до фаза, в която няма разрешение с капацитета на двете страни.
Така работи правото, така работи и съдът – той има за задача да съди, тоест да решава спора по възможно най-справедливия начин, като, разбира се, се уповава на закона, а не на собствената си субективна преценка. Но, бидейки юрист и обикновен гражданин, аз отлично знам – и мисля, че вие ще се съгласите – че тази преценка винаги е субективна в една или друга степен, независимо от това колко добре е написан законът, независимо от това колко хора го четат, прилагат и участват в процеса; независимо от това дали съдът се състои от един човек или от жури, от съдебни заседатели… Преценката неизменно е белязана с елемент на субективизъм, и стремежът е той да е намален във възможно най-голяма степен, решението на съда да бъде максимално обективно, безпристрастно, справедливо и основано на закона. Но това неивнаги е възможно. И ако се върнем към тази фраза – „не съдете, за да не бъдете съдени“ – аз освен юрист съм и управител на издателство за хуманитарна литература и човек с християнски мироглед. Тази фраза е едно от основните библейски послания. И много пъти съм си мислела как би могла в моята професия тя да намери място и приложение, защото наистина в крайна сметка стигаме до една неизбежна преценка на доводите в съдебните спорове, стигаме до съд и до необходимост да осъдим. Разбира се, „не съди“ не означава „не произнасяй съдебно решение“; смисълът е да не произнасяме окончателни заключения относно мотивите на другия човек и неговото състояние като личност. Но в съдебната преценка тези елементи присъстват.
И така, изведнъж в един момент осъзнах, запознавайки се с медиацията, нейните принципи и начин на прилагане, че тази възможност да подобриш една ситуация, да разрешиш един спор, да помогнеш на хората да осъществят своите права, законни интереси, здрави и нормални потребности, без да ги съдиш, в моята професия се осъществява най-близо, най-пълноценно чрез медиацията.
Медиацията е точно тази възможност да решиш един спор, не като мобилизираш своята субективна преценка, мироглед, компетентност по отношение на закона, а като динамизираш тази енергия и капацитет на двете страни, които спорят, да видят ситуацията в нейната цялост, да отворят себе си за аргументите на другата страна; да преценят дълбокия смисъл и съдържание на спора; да преценят и да видят напред как този спор ще се развие в техния собствен живот в различните хипотези на неговото разрешаване; какви отношения ще създаде той, как ще ги накара да се почувстват едно или друго решение, и тогава – когато отнемеш от този спор енергията на гнева, на противопоставянето, на агресията и желанието да надвиеш…. и изобщо всички елементи, които се произвеждат заради емоцията ни – когато всичко това успееш ако не да отнемеш, то поне да го тушираш, и помогнеш на хората да изплуват над емоцията и да погледнат другия спокойно, да погледнат нещата в тяхната цялост и във времето преди, сега и евентуално в бъдеще…
Тогава тези хора сами намират (в много от случаите) най-правилното решение. Те сами стигат до това, което съдът така или иначе ще им предложи – но осакатено или, най-малкото, с усещането за външна принуда в този спор. Медиацията дава възможност не просто да се спечели време (всички знаят как се случва съдопроизводството, и не само в България), но и да се спестят средства, да се постигне удовлетворяване на интереса на всяка страна в максималната степен, в която това може да бъде уговорено и осъзнато, но най-важното – да бъде съхранена личността от негативното разрушително въздействие на емоциите в спора. И нещо още по-важно – да бъдат запазени дългосрочните отношения между спорещите страни.
И от тук – последни няколко думи.
За кого е подходяща медиацията
Тя е подходяща точно за хора, които поставят в достатъчно сериозна и важна позиция отношенията с другата страна. Които са достатъчно разсъдливи, развити личности, за да знаят, че в никой момент тяхната гледна точка не е равна на истината, не изчерпва цялата картина. Достатъчно насочени към постигане на целта си, за да могат да работят в един такъв процес с хората, които искат да им помогнат, тоест гъвкави, готови да размислят върху своята и върху чуждата позиция. И в крайна сметка достатъчно мотивирани да постигнат едно справедливо решение, защото ние всички имаме потребност да мислим за себе си, че сме постъпили правилно, че не сме изневерили на съвестта си, че не сме направили нещо в свой интерес по недостоен или укорим начин. Така че да – медиацията е начин да не съдим другите, когато всъщност трябва да отсъдим в една ситуация. Когато някой трябва да отсъди, този някой да бъде другата за нас страна, и ние – за нея. Тоест, да си разменим ролите и да намерим справедливо решение, без да се поставяме в ситуация да търпим последствията на несправедливите си преценки за сметка на това моментно да удовлетворим своя потребност с помощта на съда. И без да рискуваме да изгубим възможност да я удовлетворим, когато оставим преценката изцяло в ръцете на съда.
