Сядам на дивана, качвам си краката на табуретка, носят ми възглавничка за кръста. Мъжът ми ми налива питие, поднася ми вечеря. Децата тичат с възгласи: „Мамо, получих отличен“, „Мамо, виж ми рисунката“. Седя и си мисля: аз съм мъж!
На 23 май 2017 г. на културно-образователната площадка „Живо общуване“ се състоя много личен и честен разговор между две удивителни жени: култовата водеща Тутта Ларсен и главния редактор на сайта „Православие и мир“ Анна Данилова. Тутта и Анна разказаха за своя семеен опит, майчинството, хитростите на работещите майки, своите виждания за бъдещето.
Анна Данилова: Решихме да започнем с разказ за лайфхака на всяка от нас, свързан със съвместяването на майчинството и работата.
Тутта Ларсен: Аз имам един единствен лайфхак: просто се смирих с това, че живея сред хаос и даже започнах да изпитвам удоволствие.
Разбрах, че шегата: „Как успявате, каква е тайната? Моята тайна е, че не успявам.“ много точно описва моя живот. Когато го проумях, нещата започнаха сами да си идват на местата.
Най-трудно е, когато в семейството има само едно дете. С първия си син трябваше да се уча да живея в ново качество, това на майка. От друга страна се опитвах да прехвърля върху едно малко същество всичките си стремежи, страхове, любов. И на него му беше тежичко около мен и за мен се оказа сложно. Помня как изпадах в паника, когато боледуваше. Особено когато трябваше да замина в командировка.
С второто дете беше по-лесно, а с третото се успокоих и се отпуснах. Тогава разбрах, че животът едва сега започва, защото по някакъв вълшебен начин времето и пространството се оптимизираха. Всичко, което в живота ми не беше суперважно, „отпадна“ от само себе си. Започнах да обръщам внимание на действително сериозните и нужни неща. Децата се организират сами, всичко това се съвместява с работата.
Важно е да разберем едно – перфекционизмът е най-страшният враг на жената, особено на майката. Не можеш да успееш навсякъде, а и не трябва. Просто подреждаш приоритети.
Аз съм късметлийка, защото съпругът ми много ми помага. До мен имам мъж, който може да ме отмени като майка, мога да му оставя всичките деца, даже най-малкото. Имаме и бавачка, която също помага.
На практика моят лайфхак е един — той е лесен за изпълнение, но сложен за разбиране. Когато се ражда първото дете вече си прочела няколко умни книжки, ходила си на курс, знаеш кое как трябва да се прави. С една дума искаш да си добра майка. Но изведнъж разбираш, че просто не успяваш. А когато детето порасне, ти отново се страхуваш, защото трябва да му дадеш образование. Аз стигнах да извода, че с децата трябва да се живее така, както на теб ти е удобно.
Една много мъдра жена ми каза: „Децата са дошли при нас, те знаят какво ги очаква“. Разбрах, че децата са гъвкави същества, които великолепно се напасват към системата, която им предлагат родителите. Когато са удовлетворени базовите им потребности, те нямат никакъв проблем да се впишат в нашата координатна система.
Провървя ми и с това, че разликата между всяко от децата ми е 5 години. Всяко следващо дете се появяваше когато по-голямото беше навлязло във фазата си на самостоятелност.
Днес с една приятелка обсъждахме, че имам „неправилни“ деца. Децата на правилната многодетна майка са изпънати като струни, мият чинии и водят по-малките на кръжоци. А моят Ваня е крал, и Лука е крал, а Марта е фея Драже. Всеки от тях се чувства като единствено дете в семейството. Не зная дали това е добро или лошо, просто споделям своя опит.
Не уча другите как да си възпитават децата, не гарантирам, че моят опит е приложим на друго място, освен в нашето семейство. Смятам, че моят лайфхак е в това, да ни е добре заедно. Ако го правите от самото начало, то няма да имате проблеми, намирате удобни форми на взаимодействие, мама няма да се лиши от старите си връзки, а детето няма да се чувства отхвърлено и самотно.
При Ваня имах такъв опит, когато за пръв път не прекъснах отпуска си по майчинство. Понеже сама измислих телевизия за родители — Тутта ТВ, аз сама си съставях дневното разписание, а Ваня беше постоянно с нас. Трудно бе това да се нарече работа, защото нямах началник и никой не ми казваше какво да правя. То беше част от нашия съвместен живот и Ваня даже участваше в снимките.
Въпрос от залата: Тутта, а можете ли да ни разкажете за някои грешки, които направихте с първото си дете?
Тутта Ларсен: Моята грешка с Лука беше прекалената опека. Много дълго го хранихме с лъжичка, постоянно го лекувахме от нещо, изпадах в истерия щом кихнеше. Тоест Лука растеше твърде несамостоятелен. Не му показахме границите, зад които не може да преминава. Буквално отглеждахме принц.
Не го научихме да губи. На 4 години той отиде на детска градина и разбра, че всички деца са равни и че той прави някои неща не толкова добре като другите, например да рисува. Беше му трудно да го преодолее. Когато родих Лука бях самотна майка и изпитвах вина. Затова и в семейството ни се настани детоцентризмът. Всички ние – аз, баба, бавачката ходехме на пръсти пред него. Беше обграден само от жени, което също се отрази на неговия мироглед. Но се превърна в добър тийнейджър: той е мил и интелигентен, нищо, че има проблем с емпатията. Не винаги разбира, че другите също имат чувства, които не бива да бъдат накърнявани. Също не смята, че трудът е задължителна част от живота. Това вече е проблем, посещаваме психолог и резултатите са обнадеждаващи.
Анна Данилова: С дъщеря ми Наташа почти не ползвах отпуск. Когато раждах, ме нарекоха „момичето с лаптопа“. Работех до 5 часа сутринта и смятах, че съседките от стаята ме ненавиждат, защото не могат да спят. Но не. След като ни изписаха една от тях ми сподели, че моите удари по клавиатурата са били най-хубавата приспивна песен за нея.
Написах първия SMS два часа след цезаровото сечение. Видях, че на нашия сайт „Православие и мир” една статия не беше на правилното място и написах на редакторите. В интензивното отделение внесох телефона с измама. Попитах: „А мога ли да чета?“. Взех телефона и казах, че само ще си чета.
През цялото време работех от къщи. Съпругът ми Анатолий почина, когато Наташа беше на 6 месеца. До тригодишна я гледах сама, без бавачка. След погребението три месеца живях с мама. Това е огромна грешка, която допускат много от нас, постигнати от такава загуба. Тези три месеца бяха за мен много трудни от морална гледна точка.
Докато ми помагаха, аз не можех да се организирам. Разбрах, че така не мога да продължа и започнах да живея сама. Когато се включих в режима на детето, което зависеше изцяло от мен се почувствах неизмеримо по-добре.
Аз също имам свой лайфхак. В един момент преминах от режима на совата, в режима на чучулигата. Наташа трудно заспиваше, затова лягах с нея и ставах в 3-4 часа сутринта. Оказа се, че това време е фантастично продуктивно. Още една добра черта на утрото: никой не ти отговаря на писмата и не коментира в социалните мрежи. Този график се превърна в моето спасение.
Стараех се да общувам навън с дъщеря ми, а тя да спи в къщи. В един прекрасен ден се обзаведох с хендсфри, защото трябваше да отговарям на много повиквания, докато бяхме на люлките, в пясъчника, на пързалката. Много обичам устройствата, които облекчават бита. Всякакви тенджери, които готвят сами, сушилня, робот-прахосмукачка – имам и ги използвам с удоволствие.
Тутта Ларсен: Не обичам да се занимавам с домакинството. Когато бях дете трябваше да си чистя стаята, да пера своите дрехи, да си готвя. Живеехме в малко село и имахме градина. Ненавиждах всичко това, а мама ми казваше, че трябва да се уча, за да мога да го правя после и в своя дом. Тогава бях на 13 години и се заклех: «Когато порасна ще си намеря такава работа, която ще ми позволи да печеля толкова, че да плащам на други да копаят в градината». Ако трябва да избирам между домашната работа или да бъда с децата си или да работя, то ще избера второто, а първото ще делегирам. В първите си 20 години достатъчно съм домакинствала.
Анна Данилова: При мен беше обратното. Не ме пускаха в кухнята и затова когато през 2007 година се омъжих можех само да запарвам чай. За да ми помогне, мама ми написа шест базови рецепти на прости ястия с максимална детайлизация. Скоро разбрах, че в интернет също могат да се намерят прекрасни рецепти. Едно от най-простите ястия за мен е чийзкейкът. Правя го за 15 минути. Палачинки приготвям в машината за палачинки. Става бързо и вкусно. За една година се научих да готвя доста добре, въпреки че 25 години не бях пипала тенджера.
Това също е интересна черта на нашето време. Първо питаме интернет, а не родителите си. Днес практически изчезна предаването на опит от поколение на поколение.
Тутта Ларсен: Плюс това, информацията, която родителите ни могат да ни предадат, не е съвсем актуална. Когато се роди Лука, мама и баба постоянно ми натякваха, че трябва да го кърмя през 3 часа, защото или няма да си дояжда или ще преяжда. Но след това се убедиха, че моята система работи и то доста добре.
Нашите родители, за съжаление не успяват да са в крак с времето. Даже аз вече не се вписвам в реалиите на Лука, например, не разбирам от видеоблогинг. Днес е много трудно да си майка, когато не можеш да се поучиш от опита на жените преди теб в твоето семейство. Тази традиция беше пречупена още в съветско време, затова днес жените отиват да раждат в паника и настояват за упойка, само и само да не участват в процеса. А това е печално.
Въпрос от залата: Какво да правя, когато работя сутрин от 8 вечер до 8, а съпругът ми настоява да се занимавам и с домакинската работа. Имаме възможност да наемем домашна помощница, на той смята, че това е мое задължение. Да му призная ли, че съм уморена?
Анна Данилова: Разбира се. Винаги съм смятала, че щом и двамата съпрузи работят, те имат еднакви задължения в къщи. Всички домашни грижи трябва да се разделят между двамата: мама прави това, татко – друго и т.н. По друг начин стоят нещата, когато съпругът носи парите в семейството, а съпругата се е съгласила да се занимава с домакинството. Но въпреки всичко, всеки има нужда от лично пространство и лично време.
Тутта Ларсен: Смятам, че в случая съпругата има пълно право да отстоява своята нужда от отдих. Щом има възможност да се наеме домашна помощница, защо не? В такива ситуации е много важно да се говори за чувствата и желанията на всеки един от семейството. По-добре е да кажем: „Да оставим това за неделя, а сега нека си налеем по чаша вино и да изгледаме сериала“.
Струва ми се, че мъжете се държат така защото са свикнали с тази формула: те са виждали своите майки или баби след 10-часов работен ден да стоят с отекли крака до печката, просто защото така е прието.
Но сега времето е друго и това не е нито либертарианство, нито феминизъм. Просто днес мъжът и жената имат равни права и равна отговорност, имат еднаква натовареност, няма мъжка и женска работа: всеки прави това, което може да свърши сега, в този момент. Ако сега съпругата може да изкара повече пари, то тя отива да ги изкара, а съпругът седи в къщи и се грижи за децата. В съвременния свят мъжете много по-трудно се адаптират към ситуацията, а жените са гъвкави. Те са като котките, могат да преминат през всяка врата.
Ако мъжът изкарва по-малко от жена си, то той не престава да бъде мъж. За мен мъжката роля в семейството не е свързана с парите. Мъжът е глава на семейството, човекът, който задава ориентирите, защитава, обучава, решава.
Кой говори за пари? Аз мога да печеля пари, но не мога да си направя масаж на стъпалата, не мога да се нося на ръце, не мога да науча момченцето как да се държи, когато го тормозят в училище. Или пък да науча момиченцето, че мъжът, който ще е достоен за нея, трябва да бъде благороден и целомъдрен като нейния татко.
Анна Данилова: Нашето общество има сериозен проблем – ние нямаме социални модели. Много неща не се смятат за нормални защото нямаме такъв модел. Например, доскоро нямахме модел за многодетно семейство, нищо че вече се появява. Но модел «неработещ баща – работеща майка» няма. Не сме свикнали, нужно ни е време.
Тутта Ларсен: „Неработещ“ е неправилна дума. Домакинята нима нищо не прави? Аз наричам такъв човек „мениджър на семейството“: той управлява, следи и направлява огромно количество процеси, неговият живот е много по-уморителен от моя. Този, който се занимава с децата не е безработен, той работи като майка или като баща, а това е тежка и отговорна работа.
Преди време се случи нещо много смешно. На работа провеждахме предновогодишен маратон. Връщах се в къщи изцедена като лимон. На всичко отгоре ни гостуваше и свекървата. Пристигам аз малко по рано – в 9, а не както обикновено в 11 вечерта. Сядам на дивана, качвам си краката на табуретка, носят ми възглавничка за кръста. Мъжът ми ми налива питие, поднася ми вечеря. Децата тичат с възгласи: „Мамо, получих отличен“, „Мамо, виж ми рисунката“. Седя и си мисля: „Аз съм мъж!.. Прибрах се в къщи и всички се радват“ (смее се). Случва се. Но аз не съм престанала да бъда майка и жена, а съпругът ми – мъж и баща. Важното е да се договорим, че имаме общи права, но и общи задължения.
Социумът е друго нещо. Ако нещо не се вписва в обществените стереотипи, е много сложно да го обясним на околните.
Анна Данилова: Сложно е да се впишеш с дете в обществените стереотипи. Докато Наташа беше малка я водех с мен на делови срещи. Веднага забелязах разлика в отношението у нас и зад граница. В Европа на хората им е все едно дали си с дете или не. В източните страни, обратно. Твоите правила за възпитание не важат, на детето е позволено всичко. У нас в 99 % от случаите ми се налагаше да чувам: „О, Наташенка. Няма ли кой да я гледа?“. При цялото добро отношение, детето се възприема като товар, който не си могъл да оставиш някъде.
Въпрос от залата: В началото казахте, че живеете в хаос. Успявате ли да бъдете достатъчно време насаме със съпруга си и с всяко едно от децата? Или смятате, че не е важно?
Тутта Ларсен: Напротив, смятам, че е много важно и времето никога не стига. Старая се. Най-много страда Ваня, защото е още бебе. Старая се да разпределям вниманието си. Мъжът ми получава най-малко, но скоро ще заминем на море и се надявам, че ще компенсираме този недостиг на внимание.
Това е страничният ефект от нашия забързан живот. Той е временен, защото децата растат бързо и престават да се нуждаят от времето насаме с родителя. Лука е на 12, но през повечето време е с приятелите си и на мен самата ми се иска да ми отделя поне малко от времето си, поне веднъж седмично.
Анна Данилова: Някога в една американска книжка прочетох колко са важни малките ритуали между родители и деца. Един от авторите си спомня, как всяка събота бащата водил дъщеря си за сладкиши. Този ритуал отнема 15 минути, но това време е само за бащата и дъщерята. Ние със съпруга ми също се опитваме да създадем такива малки индивидуални ритуали и децата го оценяват. Неотдавна отидох с Наташа до пощата, тя много се радваше. Макар че, какво радостно има: поща, гишета, опашки?…
Въпрос от залата: Правите ли планове за близките 5, 10, 20 години, или за всеки ден имате достатъчно грижи?
Тутта Ларсен: Проумях, че библейската истина: „Всеки ден се грижи за себе си“ е много вярна и за мен тя е ориентир. Няма смисъл да се правят планове.
Анна Данилова: Във втори курс на университета отидох при своя духовник отец Александър Иляшенко, и попитах: „Трябва ли да прекъсна, ако искам да се омъжа и да имам пет деца?“. Винаги съм правила планове. Даже професията преподавател си избрах заради това, да бъда повече време в къщи със семейството. Но в моя живот всичко се случи по друг начин, не както го исках, и вече не правя някакви дългосрочни планове. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще.
Трябва да предвидя всичко, което е свързано с моята отговорност към семейството, но по-нататък всичко може да се случи. И в добрия, и в лошия смисъл. Преди година чух, че ние не знаем дали сме готови до края на живота си да живеем с това решение, което сме взели днес.
Тутта Ларсен: Да, принципът «Прави каквото трябва, пък да става каквото ще» е много точен, аз живея точно така. Не мога нищо да променя там, където съм безсилна – нито в бъдещето, нито в миналото. Мога да правя само онова, което трябва – тук и сега.
Анастасия Храмутичева
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: matrony.ru
