Защо раждаме деца и как да постъпим когато нашите представи за щастието се разминават? Педагогът Марина Солотова разсъждава върху проблемите на съвременните деца.
Нима не е ясно…
„Защо ви е дете?“ – често задавам този въпрос на майките, които идват при мен на консултации.
Първата реакция е недоумение. След това раздразнение – “ Нима не е ясно?!“
Не, не ми е ясно. Ако на вас ви е ясно, моля, точно формулирайте своя отговор на въпроса: Защо родихте това дете?
Интересно ми е да наблюдавам, как майките се опитват да отговарят на този според тях елементарен въпрос. Често започват така: „Ами… омъжих се…“ Отговорът е грешен, аз не питам за предисторията, а питам – ЗАЩО. Или, например: „Вече бях на 28…“ И какво от това? В крайна сметка най-много да чуя: „За да се реализирам като жена и майка“ или „За да продължа рода“. И нито веднъж не чух някой простичко да си признае: „Просто защото така е прието». Или: «Забременях случайно и се наложи да родя“. Или: „За да задържа мъжа да себе си“. Или: „Родих заради себе си, страхувах се, че ще остана сама“…
Тоест, това, което изглежда очевидно, престава да е такова, когато е нужно да се изрази гласно. Защото се налага да си признаем, че решението ни не е било напълно осъзнато или не е било свързано с интересите на новото човече, което е дошло на бял свят… И въпросът съвсем не е излишен. След като си отговорим честно на него, автоматично ще си отговорим и на много други въпроси, свързани с нашите деца. Със сигурност ще разберем несъстоятелността на повечето ни претенции към тях.
Срамувам се да кажа, че имам дъщеря
„Исках да се реализирам като майка“ – това е отговорът на майката на Инна. Само преди половин час Инна плачеше, показвайки ми съобщенията на майка си. „Разболях се заради теб, – пише майката на Инна, – срамувам се да кажа на приятелите си, че имам дъщеря. Смятах, че ти ще си моята гордост, а какво се получи?“. Инна разказва, че майка и вече месец не говори с нея.
Причината за майчиния гняв е успехът на дъщерята. Инна завърши девети клас без тройки и майката беше доволна. Но в десети рязко дръпна назад и престана да заслужава майчината любов. Защото: „Ама как така?! Тя е длъжна да се учи добре! В нашето семейство всички са с висше образование!“
Разговорът се оказа дълъг и труден. Майката беше решила, че може да се реализира като майка само и единствено с дъщеря – отличничка. А аз и разказах, колко е разстроена Инна и че точно в този момент отчаяно и липсва майчина подкрепа и топлина. Разказах, как момичето се опитва само да анализира причините за своя срив, как не може да разбере защо всичко, което е прочела днес, утре вече е забравила. Как се страхува, когато анализира дългия списък със съчинения, реферати и тестове, които трябва да подготви, за да повиши оценките си и отново да заслужи правото да разговаря с мама…
Тяхното щастие може да е на съвсем друго място
Всяка от нас, готвейки се да стане майка пише свой сценарий.
Аз ще заплитам на момиченцето си красиви плитки. След това ще и купувам само скъпи роклички. Като на принцеса. Ето ме, седя в залата и плача от радост, а дъщеря ми танцува на сцената па дьо дьо от „Лешникотрошачката“. Ето, запознавам се с бъдещия зет – докторант в университета…
Никой не се представя картинки със скъсани джинси, зелени коси и приятели на велосипеди или от неблагополучни семейства. Защото не детето, а ние чертаем щастието му.
На много малко от нас им хрумва, че то, щастието на дъщерята, може да е съвсем друго и съвсем да не прилича на онова Щастие, което ние вече сме нарисували. Често се срещам с деца, които благодарение на родителските сценарии и режисури са изпуснали своето истинско щастие, своята работа, своя път, своята любов… Роденият за репортер отива да учи в института за нефт и газ. Момиченце, мечтаещо да играе хокей, посещава с плач занятия по журналистика.
„Не дружи с това момче, не ми харесва. Не, балните танци не са мъжка работа. Време е да се откажеш от тази глупост алпинизма и да започнеш да учиш езици. В педагогическия университет – само през трупа ми. Донеси ми диплома от музикалното училище и след това прави каквото искаш. Аз мечтаех да стана архитект, но нямах възможност, затова ти имаш…“ – Познато ли ви е? Най-често сценарият се пише на основата на собствените ни нереализирани амбиции. Тоест родителите са убедени, че в живота на техните деца трябва да се сбъдват техните мечти и да се реализират техните планове.
Непримирима битка за собствения избор
Какво се случва, когато нашият сценарий за Щастие не съвпада с този, който детето ни си е написало само? Вариантите са няколко. Понякога детето с всички сили се старае да отговори на родителските очаквания, пренебрегвайки собствените си представи за това, кое е добро за него. Съгласява се на условия, които не му подхождат. Става инженер, вместо готвач. Лош инженер, вместо блестящ готвач. Занимава се с ненавистната му музика, решава ненавистните задачи по физика. Израства като нещастен човек, но пък каква радост и гордост е за родителите си.
Но по-често децата протестират, встъпвайки в непримирима битка за своя собствен избор. Протестират както могат. Едни – открито, със скандали, истерии, конфликти, бойкот и тръшкане на врати. Други – с лъжи, но въпреки всичко правейки това, което действително им харесва. Трети, като Инна, се предават още в самото начало. Във всички случаи и двете страни са нещастни, а последствията са непредсказуеми.
Идеалният вариант е родителите да се смирят с това, че техният сценарий не работи, че те са си мечтали за война, а детето им – за любов.
Тогава родителите трябва да кажат: «Добре. Това е твоят избор и твоят път. Ще ти помогнем, ако е необходимо. Ще бъдем до теб и в радост, и в мъка. Ако разбереш, че си сгрешил, заедно ще решим как да поправим грешката, защото те обичаме». Това е единственият вариант, при който всички са щастливи.
Останали са ви няколко седмици
Опитах се да обясня на майката на Инна, че животът на детето и не свършва с края на първия срок на десети клас. Че нейният майчин бойкот по никакъв начин няма да помогне на детето да повиши оценките си. Че оценките на Инна не би трябвало да влияят на отношенията между майка и дъщеря. Че трябва да потърси истинската причина за резкия спад на успеха, а не да изисква от детето да поправи това, което то не може да поправи. Че, в края на краищата добра маникюристка може да печели повече от директор на завод и при това да спи спокойно.
Но отговорът беше: „Тя е длъжна! В нашето семейство всички са с висше образование! Тя не може да мързелува! Не желая в семейството ми хора без образование!“.
В края на разговора отсякох:
– Имате много малко време. Само няколко седмици.
– За какво? – попита ме майката. – За да повиши оценките си?
– Не. За да запазите отношенията си с дъщеря си, които са много по-важни от оценките.
Защо създаваме деца? Правилният отговор е: за да подарим нов живот. Този нов живот много бързо ще стане отделен, самостоятелен, самодостатъчен. Той трябва да има право и свобода на избор.
Собствен сценарий. Само тогава има шанс всички около този нов Живот да бъдат щастливи.
Марина Солотова
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: pravmir.ru
