Тези дни четох за ритуалните брачни танци на паяците. Ако танцът е лош, женската изяжда мъжкия. Впрочем, в противен случай също го изяжда, но малко по-късно.
За какво най-много мечтаем? Да бъдем щастливи, естествено. И от какво се страхуваме най-много (по парадокс)? От това, че мечтата ни няма да се сбъдне. Например, едва сме свикнали с нормалния живот, а се страхуваме, че могат да ни го отнемат и ще ни е още по-трудно. Може би е по-добре смирено да чакаме, а не да се борим? Да сме спокойни и твърди. За да можем понякога да получаваме и по малко радост.
«Умната жена не крещи. Тя отдава заповедите със спокоен тон, точно и ясно». (народна мъдрост)
Често това, което пречи на съвременната жена е именно онази мълчалива свръхзависимост от благосклонността на близкия. Защото само другият може да бъде източник на щастие. А ако няма такъв, какво правим?
Рисуваме си го или? Никой не ни научи как да бъдем щастливи. Учиха ни да сме отговорни, послушни, грижовни… Учиха ни да споделяме, но не ни научиха да владеем, искаме, постигаме.
Обаче веднага на помощ и то с радост популярната психология бърза към нас. И заявява: «Всичките ти проблеми идват оттам, че не можеш правилно да изразяваш своите изисквания и да споделяш чувствата си. Затова сме тук и ще те научим».
Неотдавна подслушах следния разговор. Чаках на аерогарата своя полет, а до мен разговаряха мъж и жена. Всичко като че ли беше взето от най-добрия учебник.
– Скъпи, тъжно ми е, когато ти не обръщаш внимание на моите чувства. Много бих искала да разговаряме по-често, да обсъждаме, да сме повече време заедно, да пътуваме.
Изглеждаше чудесно, но безапелационната интонация, с която говореше дамата , предизвикваше у съпруга само досада и желание да избяга колкото се може по-далеч. Щом не получи нужния отговор жената премина към обикновеното „конско”.
Често ме питат: «Какво се случва? Аз го вдъхновявам и вдъхновявам, а той… Не го притискам, моля ви. Само му говоря, че ми е неприятно, когато не ми обръща внимание, че съм готова да го подкрепя да си намери нова работа, но той още повече се отдръпва».
Онзи мъж от аерогарата също се дърпаше с всички сили. Аз седях тихо и съчувствах и на двамата. Защото ако се абстрахираме от ситуацията,
пред мен седеше малко момиченце, мечтаещо за голямата любов. Безусловна, такава каквато я рисуват в лъскавите списания и сериалите. Такава, като на мама и то в най-ранното детство, откликваща на отчаяните вопли на малкото човече.
Мама разбира, че това «уа-уа» се превежда като «Мамо, на този свят ми е студено, страшно и самотно, не разбирам защо съм тук, какво искам, защо съм родено, помогни ми!» Тя идва, прегръща, говори топли думи, успокоява, глади по главичката, храни, сменя памперси, притиска към себе си и става толкова хубаво и топло, че можеш да заспиш и никога повече да не се страхуваш.
Но съпругът не е „мама“. Той е същото изплашено дете, той също е имал майка. Той също е искал безусловна любов, а в замяна са му втълпявали, че трябва да е послушен и да радва мама…
Той расте и става свободен. Среща мило момиче и се жени. Мисли, че вече може да бъде себе си, може да се отпусне, но не. Съпругата му говори същото: «Радвай ме!»
Единствените реакции, които предизвикват тези позитивни психологически статии не са нито повишаването на нивото на емпатия, нито желанието да се помогне, чуе и разбере, а само възмущение и раздразнение. Защото по същество жената от аерогарата е лишавала мъжа си от едно много важно нещо. Не го е правила специално, защото кой нарочно ще съсипва отношенията си с любимия?
Жената не е давала на мъжа си право на избор. Тя е очаквала конкретна реакция и се е обидила, когато не я е получила. Но тя се е старала! Тя е говорила правилните изречения от учебника! Защо няма нужния резултат?
Няма резултат, защото тя се опитва да манипулира съпруга си. Тоест да го принуди да прави това, което тя иска, без да се интересува какво иска той. Нейното истинско послание звучи така: «Бъди удобен за мен, бъди такъв, какъвто аз искам и удовлетворявай моите потребности».
Твърде често позитивната психология формира у читателките илюзията, че правилните формулировки на собствените потребности автоматично и веднага ще бъдат възнаградени.
Нищо подобно! Единствената естествена реакция на манипулацията е желанието да избягаш, да се спасиш от лапите на паяка и да останеш жив.
Тези дни четох за ритуалните брачни танци на паяците. Ако танцът е лош, то женската изяжда мъжкия. Впрочем, в противен случай също го изяжда, но малко по-късно. Колко власт, колко сила има в поведението на женската, колко значима е тя за своя партньор. Но моделът на поведение на семейството на паяците едва ли е най-добрият пример за подражание.
Манипулаторът, подобно на женската, преминава през същите етапи. Усещане за собствена значимост, власт, свръхвласт, наслаждение от пълното обладание на обекта и… самота.
Страхът от самотата поражда вълчи апетит, както физиологически, така и емоционален. Страхът от свободата сковава и пречи да се поеме отговорност за собствения живот. Затова на практика се получава, че манипулаторът се опитва да се храни с чуждия живот и искрено недоумява защо другият е против. Та нали има потребности, нали това се неговите чувства!
Швейцарският психиатър и основоположник на аналитичната психология Карл Густав Юнг е писал: «Главната заблуда на обществото се състои в това, че съществуват отговори, “решения” или възгледи, които се нуждаят единствено в това някой да ги изрича, внасяйки необходимата ясност. Но, както показват многобройните примери, истината нищо не значи, докато не е станала личен вътрешен опит».
Какво би могло да послужи за вътрешен опит на жена, която е уверена, че е длъжна да бъде щастлива и повече никому нищо никога не е длъжна? Разбира се, това е опитът на емоционална самостоятелност.
Истинската емоционална близост не става невъзможна, защото твоят съпруг е изяден. Тя възниква само там, където се прави крачка назад: «Да, много искам да сме истински заедно» – и се остави възможност за отговор. Искрено и от цялото си сърце.
Той може да откаже. Тогава ще боли и то много. Но ще бъде истина. А само върху истината, върху взаимната честност и приемане на избора на другия, дори когато не ни удовлетворява могат да се изграждат отношения между двама възрастни.
Умната жена не крещи на мъжа си. Мъдрата понякога крещи, понякога не крещи, понякога изисква, понякога се подчинява, греши, иска прошка, прощава и върви напред. Защото мъдрата жена се отнася и признава мъжа си като отделен индивид. Нима не е щастие да си честен със самия себе си?
Лидия Сиделева
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: pravmir.ru
