Имаме ли връзка със теб с-е-е-га или се разпадна внезапно тя... – извива реторичния си въпрос фолкпевицата.
„Имаме ли връзка със теб с-е-е-га” припява, припява, припява на свой ред девойчето. Ръцете му са лакирани многообразно, в смисъл – всеки нокът „за свой крак”. Широки къси панталони. Няколко различни презрамки на топа, който открива сръчно измайсторен с помощта на подплънки и ластици бюст. Има време за бъдещия силикон; има и пари, само трябва да се почака, защото пластичните операции се обезсмислят от растежа.
Девойчето е на тринайсет. От заможно семейство, или поне така казва. Отличничка е в училище и за награда за красотата и ума си ще учи в чужбина. Като много млади надежди на позамогналите се бащи; като много издънки от знатни родове на новоизлюпената бизнес класа в България.
Девойчето не знае езици, макар че се предполага да знае, понеже е учило в такова училище. Отлично е учило. Дори сега учи. Срича, когато го карат да чете, мълчи, когато го питат. Тежко и агресивно мълчание. Агресията е стихията, в която детето плува като русалка. Недетски, остър, хлъзгав поглед посреща всеки неканен посетител на неговото лично пространство. А неканени са всички околни.
Девойчето мрази. Хората са тъпи и задръстени. Учителите са жалки. Училището – „баси тъпото”. А тя е „готина, готина, готина”… С други думи, пубертет. Леденото сърце се стопля единствено от звуците на любимата музика и присъствието на противния пол. Именно млади мъже, не момченцата от шести клас, се оказват неподминат обект на желанията й. И вихърът на кръшните мелодии бързо отнася тринайсетгодишните задръжки. Тя е готова не само да върти ханш в подходящия ритъм, ами и да свали неочаквано и ненужно някоя част от тоалета си… Просто така, за впечатление.
Тази тъжна гледка наблюдавам случайно, съвсем отблизо и малко пристрастно. Но знам, че за съжаление тя не се отличава от много други. От онези пред детските дискотеки, например – на полупияни, полуголи и натежали от грим момичета; на странни, физически и психически безформени момчета. Погледнати отблизо, те извикват смущение, дори страх.
Питам се какво става, макар че знам. Защо става така – и това го знам. Страхувам се да попитам друго – какво да се прави. Защото знам, че този въпрос има много труден отговор. Ако изобщо има отговор.
Какво е решението на уравнение, в което хора без пари, без образование, без култура и без надежда правят държава, в която не искат да живеят? А щом са останали да живеят все пак – поради безизходица или липса на житейски реализъм – посветили са се да отмъщават на всички за страданието, което този избор им причинява ежеминутно.
„Имаме ли връзка със теб с-е-е-га?“… Няма значение, че нямаме връзка. Няма значение, че няма държава. Няма значение, че девойчето живее в общество, използвано просто да наторява парите на поокаляната бизнес класа на една неосъществила се държава. Това девойче ще оцелее. Защото вече знае какво търси и как да го постигне. За смисъла на живота е чуло от своите кумирки; от „Малина – Калина…”, и всякакви други „лини“. Научило е и как да го постига. Тези просперирали жени ясно са казали и показали какво е добре да се направи. Като начало – да си сложиш силиконов бюст и екстеншъни, да си направиш една-две корекции и да си намериш един мъж на място. Тоя мъж ще ти купи джип и ще те вземе да живееш при него. И после ще ходиш на фризьор, на козметик и в МОЛ-а спокойно, без да си броиш стотинките като някоя селянка. С други думи, както пее една от най-преуспелите:
Мъжете всичко искат! Щом си шик, ще се натискат!
Девойчето знае нещо повече даже от фолкдивите: че по-добре се получава, ако си завършила все пак някакво образование някъде. Защото тогава ще станеш нещо повече от проста държанка. Мъжът ще те сложи да му ръководиш някой бизнес: я на фирма ще те направи управител, я на банка. В краен случай ще ти купи бутиче. А ако си по-разтропана и можеш да вържеш два лафа, може даже и в политиката да те пробва. Но знае се, че трябва да си мацка, за да стигнеш толкова нагоре; не някоя селска пръчка, както казахме вече.
Не кризата, не просто бедността и лошото наследство представляват тъжната равносметка на отминалите двайсетина години свободно падане на България. Онова, в което сме превърнали децата си, е правилната причина за отчаяние, ако трябва да се търси непременно една причина. Децата, свежият цвят на всяко общество, в който полагаме надеждите си за нови и здрави плодове, у нас са остарели още на тринайсет години. Те повече нито искат да бъдат деца, нито могат да избират какви да бъдат. В душите им вече е отпечатен кривият образ на света, който сме създали за тях.
В този образ българското училището е отживелица, поддържана от хора без друг изход. Хора, чийто деликатен труд нито се оценява, нито контролира по ясни критерии; и по тази причина – поредните, които отмъщават на обществото, в лицето на най-крехките му представители – за това, че не им е дало шанс за достоен живот и реализация. Повечето от тези хора за децата са просто „лузъри”.
В този образ навсякъде те заобикалят говорещите глави на политиците, които стават все по-непридирчиви към стила и лексиката, все по-арогантно лъжливи, все по-цинични.
В този образ интелектуалците са или дискредитирани фигури от близкото минало, или шепа маниерни неудачници на днешния ден, които отдавна знаят, че с мислене, писане, рисуване, свирене или пеене няма да просъществуват в България, но се срамуват да правят нещо друго. И докато отчаяно се опитват да поддържат имиджа си на интелектуалци, забравят да правят и онова първото.
В този образ Църквата е реалност от медиите – някъде между кукерите и екстрасенсите; общество на разхайтени попове и синодални старци, които за разлика от „феодалните старци” от БАН нямат авторитет, който да са загубили. Имат само навика да мълчат като ги питат, за да накарат хората да се засрамят от незнанието си.
В него медиите са енциклопедията, библията, въображаемият приятел и „томинокърс”. Там има живот, динамика, купон и „яко”. Оттам се пресягат към тях всички наши изобретения, предназначени да поддържат възбудата на сетивата в степен, достатъчна да отклони вниманието на човека от собствения му живот. Когато човекът е дете, това се постига в пъти по-бързо и ефективно. Често – необратимо.
В този образ чалгата е всепроникваща… Кънти… и нека. Правим я ние, възрастните. Малко само да се развеселим, да ни размине, да забравим кои сме и какво ще правим утре. Или пък да си припомним именно това: че сме такива хора, вбити в бита, хора от пръст, които се нуждаят от вино, кебапчета, и една маса, на която да се качи хубава жена с малко дрехи и много извивки. Хора на мръсните входове и олющените ръждясали асансьори, на евтината храна и вмирисаните пазари, на злобата и омразата, на дивото желание да нараниш другия, с надеждата от това да намалее собствената ти болка. Хора без общество и без държава. Хора без Бог.
Децата нямат избор. Те все повече заприличват на нас. А не искат. И в отчаянието си да избягат от лъжата и бруталната агресия наоколо, от грозния, сив, беден български живот, те скачат право в обятията на лъскавия, фалшив и грозен медиен образ на този живот.
Нашият свят си играе с тях на добро и лошо ченге, а децата чувстват единствено, че са сами. Те бягат от училище, пият и се дрогират, бият се и понякога се убиват.
И ако нещо „дебне отвсякъде“, това не е спасението, както твърди българският филм. Дебне ги нашето, на техните родители и учители, отчаяние и безпътица. „Имаме ли връзка със теб се-ега/ или се разпадна внезапно тя?“
Изглежда, че наистина се е разпаднала.
Илиана Александрова
